Институционализиране на пропагандата. Етапи. Пропаганден модел

Доц. д-р Чавдар Христов
ФЖМК

Пропагандата се институционализира от държавата като необходим управленски инструмент за установяване на социален и идеологически контрол. Пропагандните институции разработват действащ модел за промяна на масовото мислене, който е съществена част от всяка антропологична революция. Институциализацията преминава през няколко трансформационни етапа на развитие в периода IV – XX в., отличаващи се със силна централизация и идеологическо противопоставяне. В края на миналия и в началото на този век започва процес на деинституционализиране и децентрализиране на пропагандата, която продължава да следва традицията на наложения мисионерски стратегически модел, но мимикриирайки в културни и медийни институции.

Ключови думи: пропаганда, пропагандни институции, социален контрол, културно-идеологически монопол, антропологична революция

В процеса на историческото развитие на държавата възниква нужда от институционализиране на пропагандата като важен инструмент за налагане на социален и идеологически контрол. Самото институционализиране се съпровожда от последователни и сравнително отдалечени във времето стъпки по структуриране и легитимиране. Същевременно изграждането и дейността на пропагандната институция е в пряка зависимост от политическата организация на държавата и съответстващата й идеология. Именно тази зависимост на свой ред подрежда перспективата на няколко трансформационни етапа, които макар и донякъде относителни, описват институционалното развитие и взаимопроникване на отделните пропагандни модели.

Една от първите пропагандни институции е християнската църква. Идеята за институционализиране на християнството чрез църквата е издигната от апостол Павел и синтезирана в неговото „Послание към римляните” (1), където той я формулира като Божие тяло, съставено от християни. Необходимо е да изминат няколко столетия, докато този процес завърши (2). От своеобразен център на християнските протообщини тя постепенно се йерархизира и централизира, превръщайки се във Вселенска с претенцията за единствен духовен попечител. С Миланския едикт (313 г.) тя е узаконена напълно, а с Юстиниановия кодекс (565 г.) е лигитимиран актът на съюза между духовната и светската власт. Този съюз не рядко и за продължително време се превръща в монархическа цялост, известна като „цезаропапизъм” или „папоцезаризъм” в зависимост от това коя от двете страни на властта доминира. Същевременно той е увековечен чрез канонизирането както на мъченици за вярата, така и на владетели.

В това съчетание обикновено силата на оръжието е следвана в непосредствена близост от религиозната проповед. Така, преди всичко с насилие, християнството е наложено в Европа до края на XII в.. Дори „мирното” покръстване на България от Борис I е заплатено с избиването на 52 аристократични фамилии. Кръстоносният поход продължава и през следващите столетия, превръщайки го в най-голямата религия в света с повече от 2 милиарда последователи. Там, където силата на меча не достига, водеща роля приема пропагандата. Организираният по военен образец йезуитски орден на Игнаций Лойола налага мисионерския стратегически модел, отличаващ се с разпръснати по света мисии с проповедници, отбелязвайки несъмнени успехи в налагането на католическата доктрина.

Чрез християнската идеология църквата се стреми да установи тотален социален контрол. Крайната й цел е постигане на всеобщ конформизъм и създаване на потребност от благоговение и преданост. Наложеният от нея културно-идеологически монопол ù позволява да разработи действащ модел за промяна на мисленето, чиито основни параметри са валидни и до днес.

Независимо дали идеологическата основа е религиозна, политическа или научна този модел включва идеята за любовта (към бог, цар, държава, народ и т.н.); идеята за надежда в бъдещето; вярата в организацията; духът на мъченичество, жертвоготовност и страдание; стремежът към святост; изискването за покорство и самоотверженост; изискването за прилагане на каноничните принципи в живота; чувството за вина и срам при отклонение от предписаното; публично разкаяние и изповед (3).

Неотложната потребност на църквата за поддържане чистота на идеята абсолютизира разбиранията за добро и лошо, поляризирайки техните територии със символите на Бога и Дявола. Всяко отклонение се обявява за ерес и се преследва до смърт. Цялото Средновековие е подчинено на „свещените войни” срещу неверниците и еретиците под егидата на Папата. Св. Августин (354-430 г.) формулира идеята за всеобщ мир чрез война, която според него е мир на мира, след като е насочена срещу езичниците. Агресията е подкрепена с опрощаване на грехове, с пари и с плячка. Едни от най-красивите сгради във Венеция, на които се възхищаваме днес, са построени с ограбеното по времето на кръстоносните походи, включително и от християнския Цариград. А механизмът за опрощаване на всичко, извършено в името на Бог и с негова благословия, оправдава всяка жестокост и масово изтребление.

Чистотата на идеята слага началото и на първите идеологически войни – след Великата схизма (1054 г.) между католици и православни, а след Реформацията (1517 г.) между католици и протестанти.

Църквата ангажира за своя институционална прослава най-добрите за времето си архитекти, скулптури, художници, писатели. И в съвремието ни обект на възхищение са непреходните творби на Джовани Бернини, Сандро Ботичели, Микеланджело Буанароти, Леонардо да Винчи, Данте Алигиери, Салвадор Дали и т.н., чието дълбоко религиозно въздействие е несъмнено. У нас също може да се проследи цяла подобна творческа плеяда – от Захари Зограф до Светлин Русев. В резултат църквата се превръща в символ на вярата като измества по този начин същината на вероучението и собственото си предназначение на медиатор. Именно тук възниква една от първите опасности от пропагандното въздействие – подмяна на верността към идеята с вярност към организацията, която говори от нейно име. Една болестна симптоматика, която може да бъде наблюдавана и в наши дни.

Великата френска революция (1789-1799 г.) слага началото на нов етап (1789-1945 г.) в институционализирането на пропагандата, разбивайки културно-идеологическия монопол на абсолютизма. Издигнатите от нея идеи за свобода, братство и равенство между хората са противопоставени на монархическия деспотизъм и тирания, поддържани от религиозната доктрина. С премахването на съсловното деление, независимо от социалната им позиция, всички стават граждани. Църквата е отделена от държавата. Армията вече не е на деспотите, а на революцията, на гражданите, на отечеството, на нацията. На практика се извършва пълна идеологическа трансформация – монархическите идеи се заменят с републикански. Организираната от революционерите пропаганда е тясно обвързана с националната държава, отваряйки по този начин широко вратите на национализма, който ще доминира през следващите столетия.

Модерната пропаганда се свързва с Наполеон, чието управление е неразделна част от френската революция. Той е човекът, който съзнава, че пропагандата е ключов фактор за успех. И не без основание се счита за един от най-големите й майстори.

Една от първите му стъпки е да създаде „Комитет за публична сигурност” – истинска пропагандна институция, която има за задача да наложи новите идеи на войската и гражданството. Дейността ù има тотален характер, защото засяга всички аспекти от социалния живот във Франция и е необходима за пълната мобилизация на френското общество срещу абсолютизма (4). В резултат се постига висока мотивация и чувство за обща принадлежност, но и определена милитаризация на френското общество. В защитата на Републиката са впрегнати всички – мъже, жени, деца. Армията става носител на нови, революционни идеи в завоевателните си походи – като носеща свобода за народите тя се възприема за освободителка на Европа от тиранията. Комитетът организира разпространението на десетки хиляди пропагандни брошури на ден сред армията, както и на бюлетини за публичните места в градовете, информиращи населението за френските победи.

Наполеон твърде добре разбира влиянието на медиите – според него три враждебни вестника са по-страшни от хиляда байонета (5). Контролът възлага на друга пропагандна институция „Генерална дирекция за печата и библиотеките” (Direction Générale de l’Imprimerie et de la Librairie), чиято основна задача е да цензурира културния живот във Франция. В резултат са забранени 64 от 73 френски вестника, като по този начин е поставено началото на тоталната цензура. Същевременно са засилени подкрепящите материали на революционната преса при всяка военна кампания, предвид значението на високия морал за боеспособността на армията.

Дирекцията развива активна дейност, разполагайки с огромна за времето си сума за изграждане образа на Наполеон като на войник-император, следващ стъпките на Цезар. Показателна например е картината на на Жак Луи Давид „Наполеон преминава прохода Сан Бернар” (1801) или скулптурата на Антонио Канова „Наполеон като Марс-миротворец” (1802-1806). По този начин се формира една идеологическа притча за възможността на всеки да достигне върховете на властта, както и за неговата неотделима принадлежност към общността. Този похват превръща Наполеон в легенда, в исторически мит, в кумир на човешката вяра и преклонение. Буквата „N” и до днес е символ на превъзходство.

Френската революция и нейните идеи срещат сериозна съпротива в монархическите коалиции, където водеща сила е Британия. Тази съпротива слага и началото на тяхната контрапропаганда – огледален образ на революционната. Британският печат се изпълва с публикации, които поддържат статуквото. Любовта към собствената страна, краля и конституционното управление се противопоставя на „кървавата” френска революция и агресия.

Модерната пропаганда след наполеоновите войни е все по-силно доминирана от национализма. Процесът на национално обединение и обособяване е съпроводен с разрушаване на стария монархически ред на абсолютизма. Нововъзникналите национални държави започват да търсят своето позициониране върху основата на националните си идеи, оформяйки сложна идеологическа плетеница. Този процес достига своеобразен апогей през първата половина на ХХ век, когато двете световни войни изиграват ролята на катализатор за повсеместното институционализиране на пропагандата.

През Първата световна война се изгражда британо-американският пропаганден модел, който служи за образец на останалите държави. Неговата институциализация е предизвикана не само от военните потребности в разрастващия се световен конфликт, но и от необходимостта целенасочено да се координират пропагандните активности в усложняващата се ситуация на комуникационната среда. Към традиционната доминация на печата вече се включват радиото и киното, а транспортните средства преживяват нов технологичен подем.

Създаденото в самото начало на Първата световна война от британското правителство секретно пропагандно бюро в „Уелингтън хаус”(1914 -1917 г.), има да решава две основни стратегически задачи: да се пребори за влизането на САЩ във войната на страната на Великобритания и да дискредитира образа на Германия. Бюрото е най-важната брънка от британската пропаганда. Работата му е толкова секретна, че дори повечето от членовете на парламента не знаят за него. Публикации за дейността му се появяват едва през 1935 г. (6)

Едно от първите му начинания е установяване на информационен контрол върху съобщенията. За целта са прерязани кабелите между Германия и САЩ като по този начин Великобритания монополизира комуникациите между Европа и Америка. Така американските журналисти получават цензурирана информация, която има за задача да убеди тези, които убеждават.

Бюрото привлича като сътрудници 25 известни британски писатели, между които Артър Конан Дойл, Ръдиард Киплинг, Алън Милн и Хърбърт Уелс. Също така разпространява книги, брошури и плакати, публикува речи, кралски съобщения и памфлети, произвежда филми. Само за периода 1915-1916 г. пропагандните материали на различни езици достигат 7 млн. Филмите „Битката при Сома” и „Британия е подготвена” стават изключително популярни.

Една седмица след като САЩ влиза във войната, американският президент Удро Уилсън създава подобна на британската пропагандна институция – „Комитет за публична информация” (1917-1919 г.), известна като „Комитета Крил” по името на своя председател (7). Комитетът е разделен на две секции – вътрешна, чиято първостепенна задача е да мобилизира военната подкрепа на пасифистки настроените американци, и външна, която поддържа връзка с чуждестранните си представителства, безжичното и кабелното обслужване и разпространението на филми в чужбина. За да осигури пълноценна картина на случващото се, привлича в работата си известни писатели, журналисти и художници. Водещи сред тях са Едуард Барнейс и Уолтър Липман. За отбелязване е, че дейността на комитета е напълно открита, за разлика от секретността на британското бюро.

Основните му апели са: САЩ ще се бие за мир, свобода и права на всички хора; САЩ няма да се бие с германския народ, а срещу неговото милитаристично правителство; войната е битка за демокрация. В тяхна подкрепа издава бюлетин, изработва и разпространява милиони памфлети срещу „пруския милитаризъм”, постери и фотографии, прави изложби, радиопредавания и филми. Включена е и холивудската филмова машина, която за периода създава около 60 филма. Някои от заглавията са твърде показателни, например „Кайзерът – звяра от Берлин”, което няма как да не ни подсети за един съвременен етикет: „Саддам Хюсеин – багдатският Хитлер”. Особено успешен е подходът „четириминутни говорители” (8). Тук трябва да се отбележи, че първоначално водената от комитета пропаганда до голяма степен е позитивна. Едва на по-късен етап започва да сатанизира врага по британски образец.

Двете институции обединяват пропагандните си усилия и постигат несъмнени успехи при осъществяването на най-важните за периода комуникационни стратегии: демонизиране образа на врага, единство между народ и правителство, разбиване на вражеската коалиция. Независимо от структурно-организационната си близост, те се различават съответно по своята открита или секретна дейност. Секретността на британското бюро е продиктувана от неговата обвързаност с една друга дейност – разузнавателната, поставяйки по този начин началото на модерните дезинформационни операции. Скритата сила на подобно коалиране е във възможността да се въздейства успешно спрямо собствените съюзници, каквито са примерите със случаите „Луизитания” и „Цимерман”. Впрочем това е и една от стратегическите препоръки, ясно формулирана в „36 стратегеми” (9).

През двайсетте години на ХХ век в Европа се зараждат влиятелни идеологии като фашизма и нацизма, които са екстремни крайности на национализма. Безспорен факт при тяхното формулиране е натискът, който им оказва болшевизмът. В резултат през следващите две десетилетия пропагандата става всекидневие, а Европа и светът – арена на пропагандни битки между леви и десни идеологии. Протича една предварителна пропагандна подготовка за реална, опостушителна война между демокрации и тоталитарни диктатури, където се изправят един срещу друг и два противоположни типа диктаторски режими. В тази нагорещена обстановка процесът на институциализация се задълбочава още повече. Очертава се водещата роля на пропагандата, логически следвана от избухването на Втората световна война.

Непосредствено след Октомврийската революция (1917 г.) в Съветска Русия се изгражда „Отдел пропаганда и агитация”, който поема идеологическия контрол. В съответствие с тоталитарната управленска структура той е изграден към Централния комитет на комунистическата партия. Става известен с абревиатурата „агитпроп” (10). Този отдел просъществува почти 70 г. (1920-1988 г.). Разделен е на сектори: пропаганда, агитация, масова работа, преса, радио и телевизия. В определени периоди от време, той поема основния контрол върху културата (1930-1935 г.), както и върху международната пропаганда (1978-1982 г.). По този образец са изградени пропагандните отдели и на всички останали социалистически страни, възникнали след 1945 г.

Съветската пропаганда осъществява мощна подкрепа на всяко едно държавно решение във вътрешен план. Тя се превръща в концентрирана част от идеологическата борба срещу империализма и капитализма. До голяма степен повтаря стратегическата насоченост на френската революция като заменя единствено апела за световна буржоазна със световна пролетарска революция. Майсторските лозунги „мир, земя и хляб” и „цялата власт на съветите” намират широк отзвук. Ситуацията, очертана от гражданската война и последвалите я години, превръщат Съветска Русия в експерт в масовото идеологическо убеждаване.

Във външната пропаганда водеща роля играе Комунистическият интернационал (Коминтерн), където призивът „Пролетарии от всички страни, съединявайте се” и идеята за световна пролетарска революция, формират основната заплаха срещу другите идеологии.

Съветската пропаганда в своята почти вековна история използва световно известни интелектуалци в областта на изкуството и културата – Владимир Маяковски, Сергей Айзенщайн, Максим Горки, Михаил Шолохов, Казимир Малевич, Михаил Ром, Йосиф Бродски, Дмитрий Шостакович и много други. Те поставят началото на авангардни течения – привлекателни със своето свободолюбие за интелектуалния елит, както и на догматичния „социалистически реализъм”, възникнал на един по-късен етап.

В нацистка Германия основна пропагандна институция става Министерството на пропагандата и обществената просвета (1933 г.). Негова главна мишена е германското общество, най-вече младите хора, като целта е едно единствено нещо – да ги подготви да заемат господстващо място в света. Пропагандният натиск и цензура са тотални. Те обхващат образователната система, семейството, пресата, радиото, киното, театъра, и т.н., т.е. целият обществен живот. Особено впечатляващо е визуалното въздействие, което е планирано внимателно. Униформите на СА, СС и Хитлерюгенд са създадени от известния дизайнер Карл Дибич, работещ за Хуго Босс. Също така той разработва и отличителните знаци на СС, военните кръстове за офицерите, както и логото на тайното окултно общество Аненербе. Монументалната сценография на масовите паради и други подобни прояви под ръководството на нацистката партия е дело на известния архитект Алберт Шпеер. Атмосферата от този период (1939-1944 г.) е добре илюстрирана от личния фотограф на Хитлер Хуго Йегер (11). А филмите на режисьора Лени Рифенщал „Триумфът на волята” (1935 г.) и „Олимпия” (1936 г.) са носители на множество международни награди. Документалната кинематография показва военните успехи, непобедимостта на германската армия, превъзходството на арийската раса, богоподобността на фюрера. Германското радио успешно използва въздействието на музиката – маршове, фанфари, артилерийски огън. С постоянство е изграден негативният образ на руснаците – те са представени като демонични чудовища, славянски получовеци (12), а държавната им организация като убийствена юдейоболшевишка система на ГПУ.

България в този период също не прави изключение от общия процес на институционализиране на пропагандата. Създадената през 1908 г. Информационно-цензурна секция към Министерството на войната, развива активна дейност по време на Балканската и Първата световна войни (1912-1918 г.). Задачите, които решава, са установяване на цензура върху всички печатни произведения, на строг контрол върху работата на чуждестранните военни кореспонденти, издаване на „Политически бюлетин” (357 броя), на военни комюникета, на позиви и на прокламации. За цензори в секцията са привлечени известни интелектуалци като проф. Александър Балабанов, Симеон Радев, Елин Пелин, проф. Михаил Арнаудов, проф. Венелин Ганев и други (13). През 1934 г. е направен опит за изграждане на пропагандна институция с невоенен характер – Дирекция за обществена обнова, подчинена на министър-председателя, но дейността й се оказва неуспешна. Няколко години по-късно по инициатива и проект на журналиста Панайот Чинков е създадена Дирекция на националната пропаганда (1941-1944 г.). Нейните задачи са формулирани така: „Да направлява общественото мнение и да допринася за опазване, закаляване и засилване на националния и борчески дух на българския народ като го подготвя за посрещане на всички събития от значение за държавата.” (14) Към дирекцията е създаден Съвет на националната пропаганда, в който участват депутати, бивши министри, председатели на професионални, работнически, творчески, спортни и бизнес-организации. Така е придаден широк представителен характер на нейната дейност. Дирекцията заменя думата „цензура” с „надзор” и изтиква на преден план фондация „Българско дело”, прикривайки се почти напълно зад нея. На практика фондацията поема значителна част от пропагандната работа (15). Отпечатва множество афиши, брошури, календари и плакати. Издава 34 книги от български и чуждестранни автори в десетки хиляди екземпляри всяка. Контролира всекидневниците „Днес” и „Нова Вечер” (София), „Целокупна България” (Скопие) и „Беломорска България” (Ксанти). Поставя основите на истинското кинопроизводство, а произведените от нея седмични кинопрегледи имат голям публичен успех. С пропагандния си заряд се отличават филмите „Шушу-мушу” (1941 г.) за борбата срещу слуховете, „Сватба” (1943 г.) за българо-германската дружба и „Борис III – Царят Обединител”. Част от тези и други продукции са с участието на германски и унгарски кинематографи. За разпространението им е създадено подвижно кино, покриващо предимно крайграничните региони и армията, открито е ученическо кино в София с ниски цени на билетите, изработен е проект за кино-център.

Дирекцията поддържа тесни връзки с германското Министерство на пропагандата, откривайки му широко поле на дейност. В навечерието на войната в България има 200 киносалона, в които се прожектират около 250 чуждестранни филма годишно. В периода 1941-1944 г. повече от 50% от тях са германски. Внасят се всяка година по 52 кинопрегледа и по 50-60 броя филми с научен и културен характер, включително и цветни. Посещават се годишно от 18 млн. зрители (по продадени билети) (16).

Във Великобритания е създадено Министерство на информацията (MOI) – 1935 г., което налага сериозен информационен и идеологически контрол, обхващащ всички медии. В тази посока е особено активна дейността на Британския борд за филмова цензура (BBFC) – 1939г., тъй като киното и радиото стават най-важните пропагандни инструменти.

Със започването на Втората световна война е създаден Изпълнителен орган за политическа борба (PWE), който поема пропагандата срещу врага в окупираните от него страни. Извършва пълна координация на пропагандните с военните действия, следвайки девиза „армията атакува тялото, ние – ума”. За целта открива две собствени радиа – едното „Изследователски единици” (RUS), което разпространява черна пропаганда и слухове срещу германската армия, а другото „Семейно щастие” (Aspidistra) – въздействащо върху цивилното население с цел отхвърляне на подкрепата за нацистите и техните лидери (17).

По същото време е създаден и Изпълнителен орган за специални операции (SOE), чийто първи отдел „Пропаганда” (SO1) се включва в общите усилия. Инстуционалната верига MOI – PWE – SO1 обединява значителен пропаганден потенциал, чийто акумулиран удар е насочен в сърцето на вражеския морал (18).

Съединените щати се включват активно в пропагандната война чрез две основни институции – Офис за стратегически услуги (OSS), прерасъл по-късно в Централно разузнавателно управление (CIA) и Офис за военна информация (OWI). Първата от тях поема отговорностите на черната пропаганда, а втората – на бялата. Към тях се присъединяват Отделът за психологическа война (PWB), както и Офисът за факти и изображения (OFF), извършващ пропаганден мониторинг под ръководството на комуникационния експерт Уилбър Шрам. От включването на САЩ във войната до нейния край, те организират пускането на 7 млн. листовки седмично над окупирана Европа, издават специални вестници за армията си преди всяка военна операция и т.н. В действие е пусната и холивудската пропагандна машина (19).

Ожесточената пропагандна битка по време на Втората световна война подрежда относително сложен пъзел от идеологически отношения. На практика всяка една от участващите страни изгражда сред своето население демоничен образ на врага. Но той не е еднопосочен – за германците, това е предимно руснакът и в много по-малка степен е този на западния противник; за англоамериканците, това е нацистът и фашистът като е пощаден болшевикът, въпреки, че е идеологически противник; за съветите, това е нацистът и фашистът, а не западният съюзник. Решението на проблема е търсено конюнктурно, съгласно военновременния интерес. Но в края на войната възниква и друг проблем – какво ще се прави с Германия? Отговорът е свързан с ефективността на пропагандата. Към него се прибавят и страховете на самите германци – ще бъдат ли всички третирани като нацисти или не. Още повече, че значителна част от тях са повлияни от деспотичния и ужасяващ образ на Съветите, майсторски изграден от нацистката пропаганда. Проблеми, чиито решения ще се търсят в процесите на денацификация и лустрация в следвоенното разделение на Германия, плътно следвани от пропагандата. Денацификацията придобива значение на пропаганда, но с обратен знак – срещу тоталитаризма и милитаризма, на програма за трансформиране на мисленето на победените, на нова антропологична революция (20).

Краят на Втората световна война разплита идеологическия пъзел. Последвалото противопоставяне го свежда до двуполюсна пропагандна битка с двама глобални играчи – САЩ и СССР. Този нов етап е известен като „Студена война” и продължава близо половин столетие (1945-1991 г.), като стратегическата му цел е налагане на глобален идеологически монопол.

Студената война е война между либералната и болшевишката идеология, между модерните демокрации и тоталитарните режими. Това е война за умовете на хората в контекста на тези две идеологии, битка на нерви, която вкарва земния свят в биполярно състезание, характеризиращо се с война на думи и заплахи за използване на атомно оръжие, без да има актуални намерения за употребата му. В резултат трайно настанява заплахата за ядрена война в съзнанието на хората, подхранвана от многобройни локални „горещи” войни и кризи като берлинската (1948-1949 г.) и кубинската (1961 г.), които нагнетяват до крайност ужаса от нова, трета по рода си и напълно унищожителна планетарна война.

В основата на тази пропагандна битка стои страхът от „бомбата”. Този страх на свой ред води до подкрепа на надпреварата във въоръжаването. И не на последно място страхът е легитимиран от изграждането на двата мощни военни блока – НАТО и Варшавския договор. Всяка една от противоположните страни е представена като агресивна, милитаристична и репресивна, а собствената – миролюбива, свободна и демократична. Наложеният двоен пропаганден стандарт води до омраза към съответната политическа система и до съжаление и съпричастие към хората, потиснати от нея.

Студената война е война на думите и етикетите. СССР се превръща от „Голямата руска мечка” по време на Втората световна война в „Червената болшевишка заплаха” и в „Империя на злото”. Съветската пропаганда от друга страна използва думите „мир”, „разоръжаване”, „независимост”, „свобода”, „Запад”. Западът се превръща в синоним на заплаха. Пропагандното противопоставяне използва в защита на своята кауза световно известни личности – журналисти, писатели, академици, дисиденти и т.н., включително и преминали на едната или другата страна ключови играчи в шпионажа.

Войните не се причиняват от пропагандата, а от политиците. Чрез тях те се стремят да постигнат баланс между възможните загуби и печалби за организацията по военен, а не по мирен път. Щом този баланс е постигнат, идва ред на пропагандата. Тя може да ескалира конфликта, но крайният резултат зависи само от политическото решение. Студената война е именно такъв пример, който обаче има и своите особености. На първо място, това е игровото заместване на „горещата” война с безкръвно противопоставяне, и на второ – продължение на политиката с пропагандни средства, ако е позволено да перефразираме известната сентенция на фон Клаузевиц.

От средата на миналия век се извършва важна трансформация в западната пропаганда. Тя видимо претърпява терминологична мимикрия, превръщайки се последователно в „публична дипломация” и в „културна пропаганда” (21). За разлика от твърдо структурираните и непроменени пропагандни институции на СССР и социалистическия блок, тези на САЩ претърпяват сериозна промяна, подчинявайки се на новата политическа стратегия на „покръстване” на противника.

Военновременните институции са закрити и на тяхно място се появяват нови, които са свързани предимно с психологическите операции (PSIOP). Нещо повече – те непрекъснато се централизират, превръщайки се в неразделна част от националната сигурност на САЩ и държавното ръководство. Постоянни членове на „Управлението за психологически стратегии” (PSB) – 1951 г. са заместник държавният секретар, заместник секретарят по отбраната и директорът на ЦРУ. Подчинено е на Националния съвет по сигурност. Негова основна задача е да планира дългосрочни стратегии, които да формират мнения, нагласи и поведения в чужбина, подпомагащи американските приоритети.

Дейността му тясно се координира с „Американската информационна агенция” (USIA), която е федерална служба и най-важното комуникационно оръжие срещу международния комунизъм. Агенцията има за задача да налага американските ценности в помощ на официалната политика чрез финансирани от държавата радиостанции като „Гласът на Америка” (VOA), „Свободна Европа” (RFE), „Радио Свобода” (RL) и др. През 1953 г. PSB става част от „Управлението за координиране на операциите” (OCB), което координира цялата получавана информация от чужбина и провеждането на психологически операции. На свой ред ОСВ се влива в Съвета по национална сигурност (NSC) заедно с други структури за специални операции към Белия дом. Дейността на USIA продължава до 1998 г., след което е закрита и преименувана в „Бюро за публична дипломация и обществени дела” (BPDPA) към Държавния департамент.

Дългосрочната комуникационна стратегия на Запада обхваща именно културно-идеологическия аспект – издаване и разпространение на литература, отразяваща западния начин на живот, обмен на гостуващи лектори и студенти, промоции на езиково обучение, културни институти по модела „Британски съвет” и т.н. Филмопроизводството на Холивуд е подчинено на своеобразен „План Маршал на идеите”, достигайки 72% покритие в 115 страни. Започва да се говори за „културен империализъм” предвид масираното присъствие на продуктите на емблематични корпорации като „Кока-кола”, „МакДоналдс”, „Леви`с” и прочее подобни, включително заливайки радиопредаванията с музиката на култови англоамерикански групи и изпълнители.

Стратегическата промяна на конвенционалната с културна пропаганда е продиктувана от идеята за „покръстване” на противника в западни ценности. Черно-бялата пропаганда е изключително ефективна, но тя по-скоро циментира идеологията на врага, а не я разрушава. Технологичните ограничения (КОКОМ) и надпреварата във въоръжаването пренасочват значителна част от ресурсите на социалистическия блок в посока, която е за сметка на стандарта на живот на обикновените хора (22). Пропагандната демонстрация на консуматорския западен начин на живот изгражда непреоделим контраст, който бавно, но сигурно подкопава вярата им в комунистическата идея. Идеологическата надпревара е загубена именно, защото социалистическата общност не успява да подкрепи вярата със съответни икономически успехи, отнасящи се най-вече за качеството на всекидневния живот.

С краха на социалистическата система се слага край и на ясното разделение на света на врагове и приятели. Пропагандните и разузнавателните институции изпадат в колапс, но сравнително бързо се ориентират в новата обстановка. Идеологическият враг го няма, но са формулирани нови стратегически цели и врагове: опазване на околната среда, глобалното затопляне, замърсяването, СПИН и разпространението на дрога, ядрената и друга пролиферация. Нови врагове вече са международният тероризъм и ислямският фундаментализъм, въпреки че те са една относително постоянна тема след 60-те години, която в края на ХХ и началото на XXI век излиза на преден план. Най-важното от наложения глобален идеологически монопол е, че се сформира нов световен ред без заплаха от конфронтация, водеща до унищожителна ядрена война между Изтока и Запада.

Институционализацията на пропагандата очертава много ясно три исторически етапа, които са тясно свързани със стратегическите идеи и борбата за установяване на социален и идеологически контрол.

Първият от тях е свързан с християнската религия и монархическата форма на държавно управление. Той обхваща един продължителен период от IV до XIX век (313 – 1789 г.), през който е установен траен социален контрол. Отличава се с кооперативната стратегия на християнската идеология, която налага универсални ценности в Европа и в значителна част от света, т.е. културно-идеологически монопол. Централна роля в него играе църквата – първата пропагандна институция. Формираната от нея централизирана мисионерска структура, функционира дотолкова успешно, че служи за протомодел на следващите я пропагандни институции.

Вторият от тях е свързан с национализма и националните държави, независимо от тяхната форма на управление – република или конституционна монархия. Той обхваща периода от Великата френска революция до края на Втората световна война (1789 – 1945 г.). Характеризира се с възникването на национални корпоративни идеи, чиято стратегическа насоченост е да доминират над останалите нации, какъвто е типичния пример с фашизма и нацизма. Отличава се с изграждането на многобройни пропагандни институции, между които се разгаря истинска идеологическа война. През този период в различна последователност се редуват въоръжени и пропагандни противоборства като последните обикновено подготвят почвата за унищожителни войни. Краят му аргументира явната непригодност на която и да било национална стратегическа идея да установи идеологически монопол за по-продължително време – фашистката и нацистката идеология е най-разпространена в света единствено между 1936 и 1941 г. Структурно-функционалните характеристики на британо-американския пропаганден модел, като най-успешен през Първата световна война, оказва значимо влияние върху конструирането на пропагандните институции.

Третият етап обхваща втората половина на ХХ век (1945-1991 г.) и се характеризира с идеологическото противопоставяне между две кооперативни стратегически идеи – либерализма и болшевизма, както и между две форми на управление – демократична и тоталитарна. Тази пропагандна битка, известна като „Студена война”, няма исторически аналог. Осъществява се чрез обединените усилия на пропагандни институции, разделени в две диаметрално разположени коалиции под ръководството на съответните суперсили – САЩ и СССР. Като особено печеливша стратегия за етапа се очертава културната пропаганда. Приключва с установяване на идеологически монопол на либералните демокрации. Същевременно открива пътя към налагането му в световен мащаб, предвид събитията на Балканите и в Близкия Изток от края на ХХ и началото на XXI век.

В резултат се оформя стратегическа рамка, която е двупластова – на първо, базисно равнище продължават да съществуват националните идеи и националните държави, които се кооперират в по-малка или по-голяма степен под натиска на следващото равнище, очертано от една обща идеология с либерални ценности.

Пропагандните институции, независимо от етапа, през който възникват, имат общи структурни и функционални черти, очертаващи общ пропаганден модел.

На първо място е тясната им обвързаност с политическата организация на държавата и съответстващата й идеология. Тяхната дейност се подчинява на перефразираното определение на Клаузевиц за войната – пропагандата е продължение на политиката с други средства.

На второ място е структурното им разделение на вътрешна и външна пропагандна дейност – съответно насочена към собствената и чуждата масова аудитория.

На трето място е възможността им да привличат и използват в пропагандната си дейност най-известните и авторитетни за своето време личности – художници, скулптури, архитекти, писатели, поети, кино- и театрални режисьори, учени, журналисти и пр.

На четвърто място е способността им да планират и провеждат разнообразни по своя характер пропагандни операции – информационни, дезинформационни и психологически.

На пето място е приетата от тях мисионерска стратегия, която се отличава с изграждане на централизирана мрежа от представителства, разпръснати в рамките на отделната държава и по света.

На шесто място е иновативната им насоченост, свързана с използването на всяко едно технологично (комуникационно) нововъведение за пропагандна дейност.

И не на последно място е съвкупното използване на масмедиите (печат, радио, кино, телевизия, интернет) с цел постигане на акумулирано медийно въздействие с траен пропаганден ефект върху общественото мнение.

Модерните пропагандни институции преминават сравнително дълъг и сложен път на структуриране, преструктуриране, окрупняване и централизиране. Същевременно през миналия век започва процес на постепенно прехвърляне на функциите им върху различни културни институции, печатни, филмови и радио-телевизионни компании, PR-агенции. За да се стигне до съвременноста ни, когато те вече не съществуват като отделни институционални структури. Тази промяна е резултат от убеждаването на тези, които убеждават. Именно вярата им в наложените либерални и религиозни ценности позволява да функционират успешно под формата на относително децентрализирана мисионерска мрежа, която, макар и не толкова видимо, поддържа и е поддържана от политическата власт.

Деинституционализирането на класическите пропагандни институции от края на миналия век очертават нов трансформационен етап в развитието на пропагандата. Имайки предвид продължителността на предхождащите го, би могло да се предположи, че неговото развитие ще обхване един значителен период от време. Със сигурност може да се очаква следваща трансформация, продуцирана не само от нарастващите технологични възможности за социална организация, но и от появата на нова завладяваща идея с кооперативни измерения, въпреки известния ни скептицизъм на Уинстън Чърчил по този повод.

Institutionalization of propaganda. Stages. Propaganda model

Assoc. prof Chavdar Hristov, PhD
FJMC

Summary:Propaganda is institutionalized by the state as a necessary governing instrument for establishment of social and ideological control. Propaganda institutions develop an operative model of changing the mass thinking, which is an integral part of any anthropological revolution. Within the period IV-XX century the institutionalization has passed through several transformational stages of development, distinguished for strong centralization and ideological opposition. At the end of the past century and at the beginning of this one a process of deinstitutionalization and decentralization of propaganda was launched, which continues to follow the tradition of the imposed missionary strategic model, mimicking in cultural and media institutions.

Key words: propaganda, propaganda institutions, social control, cultural and ideological monopoly, anthropological revolution

Бележки

1. Рим:12:4-6

2. Поснов, Михаил, Э. История християнской церкви. www.lib.ru.eparhia-saratov.ru/books/15p/posnov/history3/cfntents.html

3. Lifton, Robert Jay. Thought Reform and the Psychology of Totalism. The University of North Carolina, 1989, p. 539-544

4. Taylor, Philip M. Munitions of the mind. A history of propaganda from ancient world to the present era. Manchester university press, 2003, p. 145-162

5. Пак там, р. 154

6. Sanders, M. L. Wellington house and British propaganda during the First World War. The historical journal 18 (1975):119-146

7. Manning, Martin J. Historical Dictionary of American propaganda, Greenwood Press, 2004, p.65

8. Snow, Nancy. Information War. American propaganda, Free Speech and Opinion Control since 9/11. SevenStoriesPress. 2003

9. Изкуството на войната. Древни китайски трактати. София, 2001, с.362-378

10. Агитпроп – абревиатура от агитация и пропаганда, означаваща съответната партийна институция. Агитация – буквално „привеждане в движение”, синоним на пропаганда.

11. Изложбата на Хюго Йегер. http://www.youtube.com/watch?v=2Dim2MOs6Vw

12. DerUntermensh. http://www.holocaustresearchproject.org/holoprelude/deruntermensch.html

13. Белоконски, Петко. Истина по време на война. София. 2000, с.30-37

14. Пак там, с.52

15. Пак там, с. 81-122

16. Пак там, с. 166-193

17. Aspidistra (лат.) – „семейно щастие”, популярно растение във Великобритания, използвано като кодово име в конкретния случай. Виж по-подробно В: Porter, Dave & Matheson, Andy (2009), „Tricks of the Trade: Aspidistra and OSE5“, Signal (12): 15–17

18. Taylor, Philip M. Munitions of the mind. A history of propaganda from ancient world to the present era. Manchesteruniversitypress, 2003,p. 208-227

19. Пак там, р. 227-233

20. Христов, Чавдар. Модел на конструиране на стратегическа идея и трансформирането й в идеология (система от вярвания). // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 28.12.2011.

http://www.newmedia21.eu/izsledvaniq/model-na-konstBGirane-na-strategicheska-ideya-i-transformiraneto-y-v-ideologiya-sistema-ot-vyarvaniya/ (11.08.2013).

21. Taylor, Philip M. Munitions of the mind. A history of propaganda from ancient world to the present era. Manchester university press, 2003, р.256-265

22. КОКОМ (CoCom) – „Coordinating Committee for Multilateral Export Controls” -„Координационен комитет за многостранен контрол върху износа” (1945/50-1994), създаден за налагане на технологично ембарго върху социалистическите страни.