Проф. дфн Милко Петров
ФЖМК

Животът е колело, днес си горе, утре може да си на долната ниска точка – тази изведена до постулат Соломонова притча отразява вечната ни зависимост от другите около нас. И от нас самите. В тази постоянно меняща се въртележка ние вечно сме обект на нечии целенасочени внушения (манипулации) и самите ние се опитваме да влияем на околните чрез нашите послания, знаци и символни капитали като си придаваме престиж и репутация дори да сме в безнадеждно на пръв поглед положение.

Но стоицизмът на Соломон, оцелял сред пустинните разбойници, не е случаен. Той е владеел извечното изкуство на манипулацията, дейност, която светът практикува, откакто е проходил, като винаги я е обличал в различни драпирани одежди – вярвания, религии, воинска чест, рицарска слава, духовно величие.

Както отбелязва австрийският изследовател Йозеф Киршнер – в света всички ни манипулират – и децата, и любимите, и армията, и обществото, и църквата. Чрез награда и наказание, чрез плач и целувка, чрез почести и опозоряване, чрез проклятие и индулгенция (опрощаваща грамота срещу заплащане, измислена от папите).

Но изучаването на арсенала от техники за целенасочено психологическо и социално-психологическо въздействие, както можем да определим иначе пейоративната ни представа за манипулацията, стартирало още във военните стратегеми на Сун-дзъ и Кекавмен, на първите политологични трактати на Николо Макиавели, осмелил се да нарече нещата с истинските им имена и затова жигосан като първи макиавелист, тоест измамник.

А той човекът просто проучил и описал практиката на късното италианско Средновековие. Нагледал се на коварствата на династии като Медичите, Сфорца, Борджиите, та не само техните, а проучил и аналите на древния Рим, за да стигне до извода, че хората първо създават митове, които да придават историческа тежест на претенциите им и после започват да воюват за тяхното сбъдване.

От друга страна, в днешното време на интензивна публична комуникация е особено важно да разпознаваме позивните на психологическата атака спрямо нас и да владеем добре страховете и мечтите си, за да не позволим нечия манипулогема да ни разлюлее емоционално и дори да обсеби съзнанието ни.

Очертаният проблемен кръг в територията на манипулацията от древността до съвременните й проявления, както отношенията с ПР, пропагандата, рекламата, маркетинга, имиджбилдинга и измерванията на общественото мнение е в основата на монографията на Венцеслав Бондиков ”Манипулация и публична комуникация – митове и реалности”, излязла наскоро.

Тя продължава предишната – „Манипулация и социална комуникация”, С., 2009г. и двете монографии са логично свързани. В първата монография се разглежда същността, функциите, видовете и конкретните техники на манипулацията в исторически, теоретичен и конкретно медиен план.

Във втората монография анализът логично продължава по посока на практиките на манипулацията в различните области на публичната комуникация – връзките с обществеността, пропагандата, рекламата, имидж билдингът, маркетинга и накрая логично се стига до трайните теоретични пристрастия на доц. Бондиков – проучванията на общественото мнение и манипулацията „във” и „чрез” тях – чрез формулирането на въпросите, подреждането на въпросите и отговорите, и най-вече чрез анализа на получените резултати и начините на публичното им оповестяване и разгласяване.

Така кръгът на теоретично-практическите анализи се затваря, образно казано – змията захапва опашката си. Като изследовател, който тръгва от емпиричното наблюдение, доц. В. Бондиков стига до неговия логичен финал, като ни дава практическо сечиво за наблюдение, анализ и оценка на опасните прояви на публичната манипулация.

Той ни предлага критерии за класификация на манипулацията, нейните мотиви, канали за въздействие, приложими и най-често срещани практики като лъжата, заблудата, внушението, подражанието и тласкането към него, слухът, ласкателството, социалната илюзия под формата на утопична самозаблуда, дезинформацията, популизмът и демагогията и др.

Използването на подобни тактики превръща двустранната комуникация в нейната противоположност, тя става само канал на еднопосочно пропагандистко или комерсиално-рекламно въздействие и едностранната печалба е единственото й оправдание. Ако може да има такова, защото подобно поведение на водещия комуникацията нарушава своеобразния бизнес протокол на съвременността (поне според Ф. Котлър и П. Дракър), който гласи – ако има полза, тя да е и за двете страни.

Специално внимание В. Бондиков е отделил на манипулациите при изграждането, утвърждаването и транслирането на имиджи в социален и медиен план. Той основателно обръща внимание на използваните напоследък митологични и романтично-филмови представи при изграждането на образа на популистки лидери, народни хора и „наши момчета”, които задържат вниманието на новите телевизионни поколения с опростените си до филмови клишета послания за разрешаване на кризисните ситуации.

Тази манипулация, която ни предлага илюзия за решение, а розовият дим на обещанията – за сбъдната реалност и адския пламък – за логична карма на другостта. Манипулогемите заместват реалността главно в очите на лековерната публика, те обещават лесни начини за побеждаване на злото, служат си с вечния приказен наратив, при който героите са в черно- бяла тоналност, други цветове и състояния са невъзможни.

Вечният приказен наратив често се използва в пропагандата на програми, личности или социални действия. Успешното отъждествяване с него бързо води до политически успех. Но публичната комуникация предполага и известни отговорности за „диспечерите” и „ретранслаторите” на комуникацията, каквито са медиите. Те трябва да осигуряват необходимата доза обществена критичност, да „тестват” отговорно предлаганите програми, личности и социални актове, да бъдат недоверчивият „филтър” за случайно попадналите пътници във влака на промяната.

Само така ще бъде избегната манипулацията при формирането на общественото мнение, осъществявана както чрез медийната продукция, така и чрез социологическата „снимка” за нейната стойност и обществена рецепция, както ни предупреждава в тази книга авторът – доц. д-р В. Бондиков. Само така ще се избегне пагубното загърбване на основната функция на медиите да отразяват обективно реалността, да дават глас на безгласните и да казват нечутото до този момент в обществото. А от това имаме полза всички.

Венцеслав Бондиков. Манипулация и публична комуникация – митове и реалности.
С., 2011. Парадокс.