Петър Кърджилов
докторант, ФЖМК

“Рисковете съществено се различават от богатството. Човек може да притежава богатство, но може само да бъде засегнат от рискове.” Ако българският премиер съзнаваше сериозността на тази теза на Улрих Бек, едва ли би се обърнал към протестиращи срещу шистовия газ в Добрич с думите: „Ако продължавате да ме дразните, ще подпишем на инат.” Най-силната теза за добива на шистов газ е енергийната независимост на България. Най-сериозен проблем са опасностите, които единствената позната технология за добив създава за здравето и околната среда. Затова икономическите и политическите решения за проучвания и добив трябва да бъдат съобразени с предпазния принцип и предшествани от последователна риск комуникация. Такава комуникация изцяло отсъства от страна на компаниите и българските институции, предлагащи тези рискове на обществото.

Изследването проследява теоретичната основа и легитимността на предпазния принцип в риск комуникацията. Целта е да се проследи как този принцип се превръща във водещ в обществения дневен ред – при прокарването на рискови за околната среда и здравето технологии. На фокус е темата за добив на шистов газ в България. Проучването на документи и медийният мониторинг показват намесването на предпазния принцип от носители на риск в САЩ, Франция и България, поради съществуващите потенциални рискове от технологията за добиване на шистов газ. От другата страна, в публичното и медийно пространство откриваме отсъствието на инициатива за риск комуникация от страна на застъпниците на добива.Ключови думи: риск комуникация, предпазен принцип, шистов газ, хидравлично разбиване, научна несигурност, потенциален риск, дискурс на предпазването, рисково общество

Precautionary Principle and the Shale gas Topic – the Lost Risk Communication

Petar Kardjilov
Doctoral student, FJMC

Summary: This study presents theoretical foundations and legitimacy of precautionary principle in risk communication. The aim is to form a clear sight of how this principle appears to have become a leading one for the public agenda – when risky activities and technologies for the environment and human health are performed in a community. A focal topic is the research and extraction of shale gas in Bulgaria. Analyses of documents and media monitoring shows the involvement of precautionary principle by risk bearers in the USA, France and Bulgaria on account of existing potential risks with hydraulic fracturing technology. On the other side, in mass media space we can detect an absence of risk communication initiative among risk promoters and advocates.

Key words: risk communication, precautionary principle, shale gas, hydraulic fracturing, scientific uncertainty, potential risk, discourse of precaution, risk society

Теоретични измерения и легитимност на предпазния принцип

Като водещ принцип при взимането на решения за рискове, следователно за активности и технологии, създаващи рискове, в контекста на научна несигурност, предпазният принцип е подробно разгледан в публикацията на канадските изследователи Магуайър и Елис “Предпазният принцип и риск комуникацията”[1] [1].
Познат още от народната мъдрост от пословици като “Дваж мери, веднъж режи”, “Ако не знаеш доста, не си залагай главата”, “Страх лозе пази” или “Парен каша духа”, можем да проследим произхода на предпазния принцип като концепция в правото до Vorsorgenprinzip или принцип на “предпазниите мерки”, който се появява в западногерманското екологично законодателство от 70-те години на миналия век [2]. В международен план, разпознаваемо излагане на принципа откриваме още в декларациите на международните конференции за защита на Северно море от 1984 и 1987 г.[2] Впоследствие, предпазването е включено в многобройни международни спогодби, адресиращи широк обхват екологични рискове, както и в международното търговско право. Принцип 15 от Декларацията от Рио за околна среда и развитие, представя едно от най-често цитираните определения на предпазването:

С цел защита на околната среда, предпазният подход трябва да бъде широко прилаган от страните, според техните възможности. Там, където съществуват заплахи от сериозни или необратими щети, липсата на пълна научна сигурност не бива да бъде използвана като причина за отлагане на рентабилни мерки за предотвратяване разрушаването на околната среда.[3]

Влиянието на предпазния принцип обхваща глобални и локални политически контексти. Член 174 (Дял XIX) от Договора за създаване на Европейската общност договаря политиката за околната среда да бъде основана върху предпазването:

Политиката на общността по отношение на околната среда има за цел висока степен на защита, като отчита разнообразието на състоянието в различните региони на Общността. Тя се основава върху предпазния принцип и върху принципите за необходимостта от предприемане на превантивни действия, така че увреждането на околната среда приоритетно да бъде коригирано при източника и причинителя да бъде задължен да плати.[4]

Освен при анализа на риска, предпазването е обект на изследване в правото, международните отношения, политическите науки, етиката, науките за околната среда, икономиката и бизнеса. Въпреки този полидисциплинарен обхват на понятието, или именно заради него, все още няма конвергентна визия към предпазването, а литературата по темата е огромна и разногласна. Все пак, в риск комуникацията принципът на предпазване заема централна роля и обуславя конкретни приложения в политиката и правото, когато става въпрос за управление на рискове.
Природозащитниците са сред най-страстните поддръжници на предпазния принцип и тяхната борба за него оказва значително влияние върху съвременните дебати. Например, Изявлението “Уингспред”[5] за предпазния принцип е широко цитирано и от защитниците, и от опонентите на принципа:
Когато дадена активност застрашава човешкото здраве или околната среда,
трябва да бъдат предприети предпазни мерки дори ако някои причинно-следствени връзки не са установени научно. Поради това, предлагащият активността, е този, който носи тежестта на доказването, а не обществото. Процесът на прилагане на Предпазния принцип трябва да бъде открит, информиращ и демократичен, и трябва да включва потенциално засегнатите страни. Той трябва да включва пълния обхват от алтернативи, включително никакво действие.

Разликата между тази формулировка и Принцип 15 от Рио е не само очевидна, но и забележителна: тя показва, че предпазният принцип сам по себе си се е превърнал в обект за оспорване от страни с различни интереси в комуникационните борби относно рискове – ситуация, която изисква намесата на риск комуникатори. Докато Принцип 15 в Декларацията от Рио представлява пример за “умерено” формулирано предпазване, Изявлението “Уингспред” е пример за “настоятелно” предпазване. Докато първото е „аргументативно” и „водено от разискване” в контекста на тезата „несигурността не предполага пасивност”, то второто е „нормативно” и „водено от действие” – при тезата „несигурността предполага активност” [3]. Докато Принцип 15 от Рио се отнася само до онези заплахи за околната среда, които са сериозни и необратими, Изявлението “Уингспред” се отнася до всички заплахи от увреждане на околната среда и, включително, на човешкото здраве.

Колаж с британската поговорка, която най-точно описва предпазния принцип: „По-добре бъди предпазлив, вместо после да съжаляваш”. Достъпно на: <http://www.climatereview.net/movie_screenshots.htm>

Действията, които могат да бъдат предприети при прилагането на предпазния принцип – при наличие на потенциален риск и научна несигурност, имат разллични форми: организиране на цялостно изследване и на технологично изследване и развитие; форсиране установяването на отговорност и компенсаторни режими; изискване на незабавно инвестиране в по-чисти или нови технологии чрез регулация; използване на държавни субсидии или облагане за запазване на уязвими условия и среди, които се вземат за даденост и обикновено не влизат в анализа на икономическите активности. Това не означава, че предпазният принцип осигурява разрешително за произволни действия. Дори твърдите му застъпници приемат, че предпазните действия трябва да следват определени критерии, свързани с основни принципи в управлението на риска. Такива принципи намираме във влиятелния документ на Европейската комисия „Комуникация на основата на  предпазния принцип”. Когато действието се смята за необходимо активностите, базирани върху предпазния принцип трябва да бъдат преди всичко:

пропорционални спрямо избраното ниво на предпазване,

недискриминиращи при тяхното прилагане,

съвместими с подобни, вече предприемани мерки,

базирани върху изследване на потенциалните ползи и разходи при действие или отсъствие на действие, (включително икономически анализ на ползи и разходи, където такъв е подходящ и приложим),

предмет на преразглеждане, предвид нови научни данни и

позволяващи възлагане на задължение за търсене на научни доказателства, необходими за по-изчерпателна оценка на риска. [4]

Разбира се, решението да не се действа (т.е. да не се предприемат предпазни мерки) също е валиден резултат от дебатите по предпазването. С други думи, в ситуации на научна несигурност предпазният принцип улеснява и ускорява процесът, чрез който въпросите дали и какви мерки трябва да се предприемат, се поставят в политическия дневен ред.
В хода на дискусията относно предпазването, е важно да имаме предвид следния парадокс: въпреки, че в повечето случаи умереното предпазване е това, което информира обществеността и се прилага в правенето на политиката и закона, настоятелното предпазване е онова, което поддържа поляризиранeто на обществения дебат. Според някои изследователи на социално-културния контекст на предпазния принцип, неговата последователност се крепи върху предизвикателството, което той поставя пред „авторитета на науката, хегемонията на бизнес анализа на ползи и разходи, безсилието на жертвите на различни злоупотреби с околната среда, неосъществената етика на съществени природни права и междупоколенческа справедливост.”[6] [5]
В политически и в социално-икономически контекст, предпазването се възприема като нов дискурс, произлизащ сред участници с интереси към регулиращи решения за управление на рискове, поставени от съвременни технологии. [6] Дискурсът на предпазване едновременно отразява и възпроизвежда съвремонното „рисково общество” – понятие въведено от Бек (1992), описващо последната фаза на модернизация, която е рефлексивна, тъй като е съпътствана от все повече рискове, произхождащи от човека като вторичен продукт на икономическото развитие. Докато централно място при управлението и изучаването на съвременната политическа икономия заема производството и дистрибуцията на богатство, все повече тези отношения са измествани от опасностите и конфликтите, които възникват от произвеждането, дефинирането и дистрибуцията на технологично-научно създадени рискове. Рисковете съществено се различават от богатството. Човек може да притежава богатство, но може само да бъде засегнат от рискове, които „включват системна и често необратима вреда, обикновено остават невидими, основават се на причинни интерпретации и затова първоначално съществуват с езика на познанието (научно или антинаучно) за тях”. И, тъй като рисковете могат да бъдат конструирани и преосмисляни, масмедиите, научните и правни професии завземат ключови социални и политически позиции. [7] Често рисковете, генерирани от конкретна активност или технология не се носят от тези, които инвестират и печелят от нея.
Обикновено привържениците на политики и бизнес, свързани с риск-генериращи технологии противопоставят на дискурса на предпазването дискурса на „здравата наука”. Докато дискурсът на здравата наука конструира научното познание като нещо, което експертите могат да заявят с относителна сигурност за генериращите рискове технологии и тяхното въздействие върху околната среда, дискурсът на предпазването конструира научното познание като несигурно и ограничено, като извежда на преден план тези негови признаци.
Преди появата и издигането на предпазния принцип, преобладаващото допускане, водещо за създаването на регулаторна политика е, че околната среда може да понесе замърсяващи вещества, експлоатация на ресурсите и други форми на намеса до известен асимилативен капацитет. Въпреки това, опитността на общности и правителства с научна погрешимост в много проблемни области, от (не)управлението на риболовството до (де)регулацията на токсични вещества, показва, че това допускане е разклатено. Така, за политици и граждани става неудобно очевидно, че учените могат да се окажат неспособни да определят безопасни нива на експлоатация на ресурси и замърсяване. Тъй като съзнава и приема на преден план ограниченията и несигурността при научното познание, концепцията на предпазването пряко се противопоставя на концепцията за асимилативния капацитет, която е в сърцевината на дискурса на здравата наука. Хей, цитиран от Магуайър и Елис, ясно посочва концептуалните разлики в света преди появата и надмощието на дискурса на предпазването:
Концепцията на асимилативния капацитет изтъква: 1) понасящия капацитет на околната среда; 2) способността на науката с точност да предвиди заплахи за околната среда и да посочи мерки за предотвратяването им; 3) наличието на технически възможности за намаляване на заплахите, когато те са ясно предвидени;
4) уповаването върху краткосрочни икономически съображения и наблягане върху ненадеждността на дългосрочни такива, и върху съмненията, отнасящи се до определянето на днешната стойност на бъдеща деградация на околната среда.

Това пряко се противопоставя на предпазването:

Концепцията на предпазването се застъпва за изместване от превъзходството на
научното доказателство и традиционните икономически анализи, които не отчитат
деградацията на околната среда. Вместо това ударението се поставя върху: 1)
уязвимостта на околната среда; 2) ограниченията на науката да предвиди точно
заплахите за околната среда и мерките, нужни за избягването им; 3) наличието на
алтернативи (и като методи на производство, и като продукти/услуги), които
позволяват срочно въздействие или минимизиране на въздействията спрямо
околната среда; 4) нуждата от дългосрочни холистични икономически съображения,които, освен всичко друго, отчитат деградацията на околната среда и разходите за обработване на отпадъци.
Като подчертава ограниченията и слабостите при науката, дискурсът на предпазването „изпълва вакуума, създаден от науката, която постоянно търси сигурност, която често се не успява да предложи” [8]. По отношение на риска, дискурсът на здравата наука поставя ударение върху значението на точното преценяване и доказване на релен риск, предимно чрез намеса на държавата, докато дискурсът на предпазването насочва вниманието към потенциалните и неустановени рискове, и това, че те също заслужават обществени обсъждания и възможност за намеса на държавата. Докато наследеният дискурс на здравата наука привилегирова научните експерти, приети като предоставящи неоспорими факти на политическия процес, позицията на експертите е в известна степен отслабена при дискурса на предпазването. Последният извежда напред несигурността и ограниченията в тяхното познание, и се грижи за по-голяма роля на публиката, която легитимно може да изрази своите безпокойства по отношение на генериращи риск технологии – на базата на по-нисък праг на доказване. И, понеже дискурсът на предпазването призовава за държавна регулация не само на доказани рискове, а и на потенциални, неустановени такива, режимът на предпазване променя и отношението на бизнеса. Докато в режим на здрава наука рядко се налага бизнесът да защитава своите генериращи риск активности и технологии, в режим на предпазване той е призован да ги защитава по-често и по-отрано.
Както всеки един дискурс, предпазването има своите последици от гледна точка на властовите отношения, които, според изследователите, често са погрешно разбрани като “политизиране на риска”. Като се има предвид това, че критиците обвиняват предпазния принцип в политизиране взимането на решения, една предпочитана интерпретация е, че дискурсът на предпазването, сравнен с дискурса на здравата наука, представлява загуба на „властта на не-взимане на решения” – своеобразното „второ лице на властта”. Последното се свързва с налагането на дневния ред и се проявява когато участници полагат усилия в това „да създадат или засилят социални и политически стойности, и институционални практики, които ограничават обхвата на политическия процес до публично разискване само на онези проблеми, които са сравнително безвредни” (в смисъл на вяли, безинтересни, които не могат да подбудят силни емоции – бел. авт.). Това са участници, които по-рано са извличали полза от социалната инерция и „не-взимането на решения” в ситуации на научна несигурност [9]. Като извежда ограниченията на научното знание и набляга върху концепцията за потенциалния риск, дискурсът на предпазването улеснява започването на действие в ранна фаза и директно предизвиква валидността на не-вземането на решения и бездействието.
Следователно, вместо да бъде разглеждан като политизиращ взимането на решения, предпазния принцип е по-правилно да се разбира като представящ още по-категорично вродената политическа същност на управлението на риска; той подчертава разделящите и изолиращи последствия на действието (взимането на решения) и бездействието (не-взимането на решения в инертен смисъл, както и взимането на решения, чиито резултат е решение да не се действа). Така предпазването предоставя възможности на тези, които го използват в борбата на дискурсите за съществуването, нивото и допустимостта на даден риск. Затова, твърди Магуайър, предпазването е основен фактор на съпротива в рисковото общество, за тези, които понасят или са изправени пред налагани им реални и потенциални рискове.
Изследователите обръщат внимание на някои спорни въпроси и тълкувания относно дефинирането на ползите и разходите при прилагането или неприлагането на предпазния принцип, както и спрямо правната рамка, чрез която той да бъде включен в регулацията на рискове – като изпълнение на конкретни предпазни мерки. Във всички случаи, обаче, той създава за политиците и за мениджърите на компании много повече и по-предизвикателна работа по управлението и комуникирането на риска. Работата нараства и се усложнява, тъй като при взимането на решения, съобразени с предпазния принцип, потенциалните рискове (за които съществува научна несигурност) не се игнорират и, като цяло сборът от рискове, от които обществото се интересува – реални и потенциални, нараства. Но, предвид целите, които предпазният принцип полага, тази допълнителна работа при риск комуникацията може да бъде компенсирана от по-малко работа в кризисната комуникация. В крайна сметка и преди всичко останало, общата цел на всички заинтересовани страни – правителство, бизнес, НПО, учени, комуникатори и широката публика – трябва да бъде използването на всички възможности рисковете да не се проявяват като кризи. За да се използват тези възможности, риск комуникацията трябва да протича в организирани дискусии между всички заинтересовани страни.

Технологията “хидравлично разбиване” – потенциален или реален риск?

Съществува сериозна научна несигурност по отношение на единствената технология за добиване на шистов газ – сондиране чрез хидравлично разбиване (hydraulic fracturing) на шистови скали[7]. Експертните и обществени преценки за риска при технологията варират от твърдения за безопасност и отсъствие на риск, през такива за възможен, но контролиран риск, трети – за възможен и неконтролиран риск, до позиции, визиращи риска като реален и неконтролиран. След проучване на експертни документи от държавни институции и НПО, като преобладаващи и най-често застъпвани можем да отграничим вторите две оценки, които определят риска като възможен и неконтролиран и като реален и неконтролиран.

Един от експертните документи, категорични относно научната несигурност при технологията е на Агенцията за опазване на околната среда на САЩ[8] (EPA) със заглавие “Предварителен план за изследване на потенциалните въздействия на хидравличното разбиване върху източници на питейна вода”, представен публично на 8 февруари, 2011 г. [10]
Планираното изследване ще обхване всичките пет фази на производствения процес за добиване на шистов газ чрез хидравлично разбиване, които биха могли да имат отношение към замърсяване на питейни водни ресурси: добиване на вода, смесване на химикали, сондаж чрез впръскване, изтегляне на използваната течност, третиране и разполагане на отпадната течност. Цялостното изследване ще бъде завършено през 2014, а междинен доклад с резултати от изследването ще бъде изготвен през 2012 г.

Скица на реални и потенциални рискове за подпочвени води, въздух и почви при технологията. Достъпна на: <http://www.goldendrum.org/free-gasland-screening-and-discussion-sun-may-1-7pm-10pm>

При първата фаза, добиваното количество вода в САЩ варира между 7 и 15 млн. литра за сондаж. EPA твърди, че изтеглянето на такива количества вода, които смесени веднъж с химикали, са невъзстановими, може да доведе до редица рискове за водния баланс, екосистемите, количеството и качеството на питейната вода в райони на добив.
С оглед на втората производствена фаза, през 2010 г. е изготвен списък на 392 публично известни химикали, смесвани при технологията (USEPA, 2011, pp. 83–93). Агенцията подчертава, че списъкът не включва всички химикали, използвани при хидравличното разбиване. Няма информация също за честотата, количеството и концентрациите на веществата, което е важно за определяне на тяхната токсичност и ефекти. Много от информацията за произхода и концентрациите на използваните химикали се определя от индустрията за фирмена тайна, което затруднява работата по изследването на токсичността и ефектите върху човешкото здраве.
При третата фаза, сондажът чрез впръскване, една от посочените опасности е мигриране на природни субстанции (напр. метан): ако разбиването се разпростре отвъд целевата скална формация, или ако обвивката или цимента на сондата не издържат на налягането при впръскването, такива субстанции могат да мигрират към източници на питейна вода. Някои от тези субстанции могат да бъдат освободени в самата скална формация след сложни биогеохимични реакции при взаимодействие с химични добавки от хидравличната течност. Друга опасност е честото разминаване между предвидени и реални дължини за разбиване: ако пукнатините от хидравличния удар се свържат с естествени разломи и пукнатини, които водят до подпочвени води, или ако директно достигнат до такива води, впръскването може да доведе до замърсяване на водите с хидравлична течност, природен газ и/или други природни субстанции. Трети проблем е изтичането на течност при впръскването през създадените от удара пукнатини към други пространства в скалата. Ако не се контролира усърдно, такова изтичане може да превиши 70% от цялата впръскана течност и може да достигне чисти подземни води. Четвърта опасност при самия удар е възможността той да наруши деликатния баланс в структурата на скалната формация и да измени водопреносните й качества. (pp. 30–31)
В четвъртата фаза – изтеглянето на използваната течност, могат да се създадат условия за замърсяване на питейна вода, както под земята, така и на повърхността. Ако сондата бъде повредена, изтегляната нагоре течност би могла директно да навлезе в близки подпочвени води. Когато се изкара над земята, течността се складира в резервоари и хранилища за отпадна вода, след което може да се транспортира за третиране или изхвърляне. Могат да се създадат възможности за изпускания, изтичания и/или разливи, свързани със складирането и транспортирането на течността, при които да бъдат замърсени плитки водни акватории или надземни водни басейни. Има неяснота по това какви практики се използват за превенция, задържане или намаляване на инцидентни с изпускания на хидравлична течност. (p. 38)
Планът на EPA изразява значителни пропуски и оскъдно познание на процедурите по третиране и разполагане на отпадната течност – петата фаза на процеса по добиване, при които също е възможно да се стигне до замърсяване на водите, почвите и въздуха. Става въпрос за огромни количества замърсена вода, която просто няма къде да отиде, освен във въздуха, почвите и водите. В центъра на вниманието обаче стои самото химично съдържание на хидравличната течност.
Отказът на компаниите да разкрият химикалите, които използват е сериозен проблем и за връзките с обществеността в индустрията. Според доклад на Комисията по енергетика и търговия от представителите на Долната камара на САЩ, компаниите, добиващи нефт и газ използват 750 химикала [11] при хидравлично разбиване. Някои от тях, например сол, лимонова киселина, кафе – безвредни за здравето на човек, но други, като нафталин, ксилол, толуол, етилбензен, формалдехид – са известни или възможни канцерогени [12]. Изследване на 350 химикала в течността показва, че над 75% от използваните вещества са опасни са кожата, очите, дихателната и храносмилателната системи, и черния дроб; могат да увредят нервната–52%, имунната–40%, отделителната–40% и сърдечносъдовата система – 46%; 37% са опасни за ендокринната система и 25% могат да причинят рак и мутации. Над 40% от изследваните химикали са вредни за околната среда [13]. Номинираният за “Оскар” за 2010 г. документален филм “Газланд” (“Gasland”) разкрива случаи на различни заболявания при жители и домашни животни, живеещи в близост до сондажи за шистов газ и използвали замърсена питейна вода.
В своя Предварителен план за изследване Агенцията за опазване на околната среда на САЩ дава следните изводи:
При почти всички фази на процеса хидравлично разбиване съществуват
възможности хидравличната течност и/или природни субстанции да навлязат в
източници на питейна вода. Агенцията се ангажира да прецени токсичността и
потенциалните ефекти за човешкото здраве, свързани с тези възможни
замърсявания на водата. За да изпълни това, Агенцията първо ще изготви опис на
химикалите, свързани с хидравличното разбиване (както и техните концентрации
при използване), включително химикалите, използвани в хидравличната течност и природните субстанции, които могат да бъдат освободени от подземни формации в процеса на разбиване. Агенцията трябва също да идентифицира съответните реакции и изходни продукти от тези субстанции, които могат да имат различна токсичност и ефекти върху здравето в сравнение с използваните в началото на процеса. (USEPA, 2011, pp. 47–48)
Извън обхвата на изследването – замърсяването на питейната вода, EPA посочва други рискови области, свързани с добива на шистов газ чрез хидравлично разбиване, също подлежащи на проучване. Това са: изхвърляне на хидравлична течност в стари кладенци, влошаване качеството на въздуха, въздействия върху сухоземни и водни екосистеми, сеизмични рискове, съображения за обществената безопасност, трудови рискове[9], икономически въздействия. Според Агенцията е важно по-добре да бъдат разбрани ползите и разходите от активностите, свързани с хидравличното разбиване.
Доклад на американската НПО “Ривъркийпър” (Riverkeeper), която от 44 години защитава реката Хъдсън и притоците й с цел опазване чистотата на водата на Ню Йорк, описва стотици проучени случаи, доказващи, че „индустриалното сондиране за газ, включително хоризонталното сондиране чрез хидравлично разбиване, причинява значителни вредни последици за околната среда” [14]. Изследваните случаи са в щатите Пенсилвания, Охайо, Западна Вирджиния, Тексас, Луизиана, Арканзас, Уайоминг и Колорадо. Организацията заявява 27 конкретни препоръки: за промени в законодателството, регулацията и изпълнението на федерално и щатско ниво, за перманентна защита на обществени земи и водоизточници, за инвестиции в инфраструктура, за най-добри управленски практики и корпоративна отговорност (pp. 25–28).

Решения и позиции за проучвания и добив шистов газ

На базата на медиен мониторинг, предимно на публикации в електронното издание на “Дневник”[10], правим избирателен и конспектиран хронологичен преглед на темата в България. Той включва някои от по-важните решения и позиции на заинтересованите страни за проучванията и добива на шистов газ чрез хидравлично разбиване в периода от април 2010 г. до средата на септември, 2011 г. Целта е да проследим съществува ли риск комуникация от страна на застъпниците на рисковата технология – правителство, корпорация, експерти, както и дали и до колко тя е представена като рискова. От друга страна, ще разгледаме заинтересованите страни, които застъпват предпазния принцип. Не са включени позициите на политически партии, за да се избегне аспектът на предпазния принцип като политизиращ взимането на решения; за да може да се открои вродената политическа същност на управлението на риска, която този принцип подсилва – взимането или не-взимането на властови решения относно съществуването, нивото и допустимостта на даден риск. По-важните събития по хронология са следните:
7 април, 2010: “Шеврон” заявява интерес за добив на шистов газ в България.
май, 2010: “Шеврон” подава искане за разрешително за проучване на залежи на шистов газ в Североизточна България.
13 юли, 2010: Посланик Уорлик представя част от висшия мениджмънт на “Шеврон” пред журналисти в София, по-късно представителите се срещат с премиера, за да му представят своето виждане за бъдещ добив. Съмнения предизвикват следните думи на журналиста на “Дневник”: „Йън Макдоналд, вицепрезидент на “Шеврон”, допълни, че този вид газ все още не е добиван в Европа и се очаква цената му да бъде много по-висока от тази на природния газ. Тази информация беше премълчана от преводача на събитието.”[11] Журналистът допълва, че представителите на компанията не са били категорични за безопасността на технологията, и че според експерти, подобен добив трябва да се прави в слабо населени територии. Домакините на срещата явно скриват информация, която има отношение към анализа на ползите и разходите, който е ключов фактор при риск комуникацията и прилагането (или неприлагането) на предпазния принцип.
14 юли, 2010: В Канада министър Трайков отправя покана към канадски компании да участват в добива на газ чрез дълбоко сондиране (шистов газ) в България. Тексаската компания “Интегрити тауърс” заявява интерес за добив в 5 други площи в България.
19 юли, 2010: Икономисти, енергийни експерти и екоорганизации критикуват изготвената от МИЕТ Енергийна стратегия на България, която посочва като приоритетни изкопаемите горива.
2 октомври, 2010: На въпрос какви са рисковете за околната среда при разработване на находищата, министър Трайков отговаря, че добивът на шистов газ не е нито безопасен, нито прекалрено опасен, но не обяснява защо.
4 октомври, 2010: Диана Янева, директор на новосъздадената дирекция “Природни ресурси и концетии”, съобщава за заявен интерес към общо седем площи в България и предстоящо обявяване на два конкурса за проучване и добив на шистов газ.
21 януари, 2011: Американската “BNK Petroleum” също заявява намерение за добив на шистов газ у нас.
31 януари, 2011: Американската киноакадемия номинира филма “Газланд” за награда “Оскар” за най-добър документален филм.
8 февруари, 2011: Американската агенция за защита на околната среда (EPA) представя своя “Предварителен план за изследване на потенциалните въздействия на хидравличното разбиване върху източници на питейна вода”.
21 февруари, 2011: Австралийската ЕйБиСи излъчва журналистическо разследване, показващо инциденти с изтичане нa газ, доказващи замърсяване на воден басейн вследствие на хидравлично разбиване в Чинчила, Куинсланд[12]. Щатът Нов Южен Уелс налага мораториум върху технологията.
12 май, 2011: Долната камара на Френския парламент гласува с голямо мнозинство забрана върху технологията хидравлично разбиване, след два месеца на протести в цяла Франция заради дадени разрешителни за добив без публични дебати. Случаят във Франция е пример за отсъствие на риск комуникация при налагащите риска – компании и изпълнителна власт, и задействане механизмите на предпазния принцип от носителите на риска – екологичните организации и френското общество.
18 май, 2011: Министър Трайков заявява, че “Шеврон” е спечелила конкурса за проучване за шистов газ в Североизточна България.
15 юни, 2011: Министерският съвет взима решение да сключи договор с американската компания “Шеврон” за проучване на добив на шистов газ. Министър Трайков съобщава, че до пет години “Шеврон” трябва да изготви работна програма на стойност 50 млн. евро и ще инвестира около 4 млн. евро в опазване на околната среда; за да започне процедурата по проучване, компанията ще плати 30 млн. евро, като всички рискове – дали ще се намери такъв газ, какви ще са условията, какво ще покаже оценката за въздействието върху околната среда, са за сметка на фирмата. Министърът не обяснява в какво точно опазване на околната среда ще се инвестира и защо точно 4 млн. евро. Съмнение буди също заявката компанията да плати 30 млн. евро на държавата при съществуваща възможност да не получи право да добива шистов газ.
17 юни, 2011: Тексас става първият щат, който се обявява за публично разкриване от фирмите на използваните при хидравличното разбиване химикали. [15]
1 юли, 2011: Франция става първата държава в света, която забранява технологията хидравлично разбиване, след гласуване на сената. Министърът на околната среда Натали Косцюшко-Моризе заявява, че не е трябвало да бъдат издавани разрешителни за проучване и добив преди да се изследват ефектите на технологията.
2 юли, 2011: На извънредно заседание общинският съвет в Нови пазар решава да обжалва решението на правителството за газовото проучване.
4 юли, 2011: Неправителствената Коалиция срещу минните замърсявания изразява несъгласие срещу решението на Министерски съвет да не спази законовата процедура по предварителна екологична оценка[13] за сондажите на “Шеврон”. На правителственото заседание на 15 юни, на което е одобрен изборът на “Шеврон”, министър Трайков уверява, че процедурата ще бъде спазена: „Проектите за конкретните полеви работи в “Блок 1 Нови пазар” ще бъдат подложени на предварителна екологична оценка съгласно действащото законодателство.” От текста на решението на кабинета обаче става ясно, че се „допуска предварително изпълнение на решението” с аргумента, че отлагането му може да блокира проучването за природен газ в България, което е „в разрез с националните приоритети и стремежа към енергийна независимост”[14].
8 юли, 2011: Учени от Геологическия институт на БАН заявяват на пресконференция в БТА, че досега няма научни доказателства за опасности или вреди от проучванията за шистов газ.
13 юли, 2011: Българският енергиен форум и Центърът за изследване на Балканите и Черноморския регион организират пресконференция за шистовия газ. Консултантът по природни ресурси и концесии Христо Казанджиев заявява, че „последните данни показват, че опасенията за околната среда не са оправдани и рисковете са пренебрежимо малки в сравнение с ползите”.
19 юли, 2011: На форум за алтернативен добив на газ министър Трайков споделя, че МИЕТ подготвя още търгове за проучвания за шистов газ и заявява, че подписването на договор с Шеврон е въпрос на дни.
22 юли, 2011: Детройт става 65-тата американска община, обявила се против добива на шистов газ[15].
1 август, 2011: В интервю в БТВ министър Трайков многократно набляга на възможностите за повишаване на богатството на хората от Нови пазар в случай на откриване на шистов газ и застъпва позицията, че филмът “Газлaнд” на места лъже и представя невярно съдържание[16].
1 септември, 2011: На протест пред Министерски съвет граждани, неправителствени и политически организации се обявяват за мораториум върху проучванията и добива на газ от шистови скали и за повече прозрачност при взимането на важни национални решения.
3 септември, 2011: На извънредно заседание общинският съвет в Добрич взима решение при всяко заявено намерение за проучване и добив на шистов газ в общината да се провежда местен референдум.
14 септември, 2011: ЕК възлага юридически анализ на законодателството в съюза, който трябва да даде отговор дали то е адекватно на проблемите при добива на шистов газ чрез хидравлично разбиване. Резултатите от анализа се очакват в края на 2011 г.
Към момента на завършване на този текст групата в социалната мрежа Фейсбук “Ние сме против Българският Чернобил – добива на шистов газ” има 23 601 членове. Над 1000 граждани се очакваше да се присъединят към общонационално шествие и протест против шистовия газ в София на 8 октомври, 2011 г.

Карта на решения и позиции за шистовия газ в България: блокове, обявени на търг за концесии от българското правителство (оранжево), граждански протести (червено), решения на общински съвет (зелено) и позиция на кмет (светло синьо). Достъпна на: http://www.zeemaps.com/269746  Изготвил: Борислав Сандов.

Логичните действия на българските институции, от позицията на адекватната риск комуникация, с оглед на легитимността на предпазния принцип и предвид интереса на цялата общественост, са да не подписват договори за концесии преди да бъдат извършени следните управленски и комуникационни стъпки:
1. Правителството да изчака юридическия анализ на ЕК за адекватността на действащото в ЕС законодателството на проблемите при добива на шистов газ.
2. Отговорните институции, в лицето на МОСВ и МИЕТ, да изготвят подробен доклад за рисковете при технологията хидравлично разбиване – с оглед на световния опит и с помощтта на учени от всички страни, изследващи рисковете от тази технология.
3. Правителството да изисква и да получи цялата информация за проучванията и производствения процес по добиване на шистов газ от всеки един изпълнител, проявяващ интерес към добив на територията на България, включително за химикалите, които се използват.
4. Правителството и Народното събрание да инициират промени в Закона за подземните богатства и в Закона за концесиите, така че те да отговарят на новите измерения на риска, които технологията хидравлично разбиване поставя.
5. Компаниите, проявяващи интерес към проучвания и добив на шистов газ да инициират обществени обсъждания с участието на всички заинтересовани страни и носителите на риска.
6. Правителството да спази задължителната предварителна екологична оценка за всяка конкретна полева работа по проучване и добив, съгласно действащото в България законодателство.
7. Отделите по комуникации и връзки с обществеността в институциите и компаниите да предават с помощта на и чрез медиите, чрез достъпни за публиката език и визуални средства, информацията за всички активности, изброени дотук. Комуникаторите и журналистите трябва да действат с висок морал и професионализъм.

Заключение

Основен аргумент на застъпниците на пручванията и добиването на шистов газ в Европа и България е нуждата от енергийна независимост от Русия, която е неоспоримо важна цел в обществения и политически дневен ред. Глобалната перспектива, обаче, очертава все по-изостряща се криза на водните ресурси, мощни кризисни ситуации в следствие на глобалните климатични промени, мегакризи – комбинации от природни катаклизми и индустриални аварии (Фукушима), както и задаваща се продоволствена криза. В същото време, при използващите хидравлично разбивне страни наблюдаваме ясна научна несигурност, която, с развитието на изследванията, все повече преминава в научна сигурност, дефинираща потенциалните рискове като реални. Затова, предвид изброените във втората част потенциални и неизследвани рискове за здравето и околната среда, по отношение на безспорно рисковата технология за добив и преспективите за развиване на такива находища, е нужно всички заинтересовани страни да бъдат включени в публични дискусии.
По отношение на тази рискова технология, предпазният принцип в България, подобно на Франция, добива все по-широка популярност и застава на обществено-политическата арена на взимане на решения по инициатива на носителите на риска. Тези обществени процеси изискват “изгубената” от компаниите и институциите (предлагащи рискове) риск комуникация да бъде потърсена и да се използва целенасочено и честно в общуването с всички заинтересовани страни. Пряко свързан с “изгубената” риск комуникация проблем представлява разделянето от правителството на дебата за шистовия газ и екологичния риск на дебат за проучвания и дебат за реален добив, което, в контекста на етичната риск комуникация, е подвеждащо и некоректно към българското общество.
В съвременното глобално рисково общество, създаващите рискове носят отговорността за възможните опасности и кризи. В този ред, те трябва сами да инициират и чрез многостранна комуникация за риска да преминат и през дискурса на предпазването. Защото, в крайна сметка и преди всичко останало, общата цел на всички заинтересовани страни трябва да бъде използването на всички възможности рисковете да не се проявяват като кризи.

Литература:

[1] Maguire, S., Ellis, J. The Precautionary Principle and Risk Communication. In R.L Heath & H.D. O’Hair (Eds.). Handbook of   Risk and Crisis Communication (pp. 119–137). – New York, NY: Routledge, 2009.

[2] de Sadeleer, N. (2002) Environmental Principles: From Political Slogans to Legal Rules (Oxford: Oxford).

[3] Wiener J.B. and Rogers, M.D. (2002) ‘Comparing Precaution in the United States and Europe’, Journal of Risk Research, 5(4): 317–349.

[4] EC (2000) Communication from the Commission on the Precautionary Principle [COM(2000) 1 final: 2.2.2000] (Brussels: European Commission).

[5] O’Riordan, T. and Jordan, A. (1995) ‘The Precautionary Principle in Contemporary Environmental Polities’, Environmental Values, 4:191–212.

[6] Maguire, S. and Hardy, C., 2006, ‘The Emergence of New Global Institutions: A Discursive Perspective’, Organization Studies, 27(1): 7–29.

[7] Бек, Улрих. Световното рисково общество. с. 19–23, София, Обсидиан, 2001.

[8] Adams, M.D. (2002) ‘The Precautionary Principle and the Rhetoric Behind It’, Journal of Risk Research 5.4: 301–316.

[9] Bachrach, P., and Baratz, M.S. (1962) ‘The Two Faces of Power’, American Political Science Review, 56: 947– 952.

[10] United States Environmental Protection Agency (2011). Draft Plan to Study the Potential Impacts of Hydraulic Fracturing on Drinking Water Resources. Washington, DC. Достъпно на: ttp://yosemite.epa.gov/sab/sabproduct.nsf/0/D3483AB445AE61418525775900603E79/$File/Draft+Plan+to+Study+the+Potential+Impacts+of+Hydraulic+Fracturing+on+Drinking+Water+Resources-February+2011.pdf

[11] Committee on Energy and Commerce Minority Staff. Chemicals Used in Hydraulic Fracturing. Washington, DC:Committee on Energy and Commerce Minority Staff, U.S. House of Representatives (Apr 2011). (pp. 13-30)

[12] NTP. Report on Carcinogens, Twelfth Edition, 2011. Research Triangle Park, NC:National Toxicology Program, Public Health Service, U.S. Department of Health and Human Services (2011).

[13] Colborn, T.,  Kwiatkowski, C., Schultz, K., & Bachran, M. (In press). Natural Gas Operations from a Public Health Perspective. International Journal of Human and Ecological Risk Assessment. (p. 9)

[14] Craig Michaels, C., Simpson, J., & Wegner, W. (2010) Fractured Communities: Case Studies of the Environmental Impacts of Industrial Gas Drilling. Riverkeeper, NY. (p. 3) Достъпно на: http://www.riverkeeper.org/wp-content/uploads/2010/09/Fractured-communities-FINAL-September-2010.pdf

[15] State of Texas Legislature. Bill HB 3328: Relating to the disclosure of the composition of hydraulic fracturing fluids used in hydraulic fracturing treatments. Effective 1 Sept 2011.

Бележки